Пътуването ми до Шри Ланка се оказа толкова изненадващо, колкото пътуване до Пловдив за Капана фест насред лятото – от първият разговор до самолета за по-малко от седмица 😀
Къде срещнах най-красивите залези, които някога съм виждала, колко люта е лютата храна на острова, какви са хората на Шри Ланка и кой е цар Каашапа – в няколко думи и снимки по-долу!
Внимание: тази статия стана необичайно дълга, направи си кафе, налей си вино или затвори този сайт сега! 😀
За да добиеш максимална представа за Шри Ланка, нейната природа и демографски данни, ето и малко Wiki информация:
Известна като Цейлон до 1972г., Шри Ланка е тропическа островна държава близо до южния бряг на Индийския субконтинент. Простира се на площ от малко над 65 000 км2, а населението й е над 22млн. (ето и защо пътувайки с наземен транспорт изминаваш 150км за 5 часа – почти липсват пътища, които да не са в населени места).
С над 2000 години документирана история, Шри Ланка е дом на няколко основни етнически групи, най-големите от които на синхалите и тамилите. Основните религии, съответно, са индуизъм и будизъм.
Макар и да е на хвърлей разстояние от Индия, Шри Ланка е развила уникална културна идентичност през годините. Именно за нея ще ти говоря по-надолу.
„Не дестинацията, а пътят е важен“ – не и в този случай!
За да се доберем до острова ни предстоеше умерено дълго пътуване, включващо два полета по 5 часа и още пет престои на летището в Дубай. А летището – грандоманията на Изтока – най-натовареното от пътнически поток в света. Намиращо се на 7200 акра земя, летището съдържа в себе си и втората най-голяма сграда в света – тази на Терминал 3. За да си представиш мащаба – от самолета до гейта пътувахме с автобус около 30мин. Още толкова от гейт до гейт… Не е трудно да загубиш себе си на такова място, и буквално, и преносно.
Часовете бързо се изнизаха и някъде между петък и събота на 23-ти Април вече летяхме към острова. Тук е моментът да кажа какво за мен е късмета на пътешественика – цял ред свободни седалки, на които благо да си вземеш оссвежаваща дрямка преди предстоящото приключение 😀 .
Само след няколко смътни съня и още стотици километри във въздуха пред мен се разкри гледка, която до преди това само си представях:
Вече на цейлонска земя, ни очакваха 33 градуса, висока влажност и бус с климатик и свежи напитки. Нямахме време за губене – от летището в Коломбо (столицата на Шри Ланка) се отправихме директно към Galle beach – плаж като от картичка в южната част на острова. Предстояха ни около 130км път по безупречна магистрала (да, имат си магистрали хората, системата за таксуване е т.нар. toll такси, а движението е дясно).
Някъде по средата на пътя спряхме на крайпътна отбивка за свежи кокоси и нещо като листа от мента, които местните използват за освежаване на дъха. Интересен факт – кралската кокосова палма може да бъде открита единствено в Шри Ланка.
След краткото ни освежаване по пътя се насочихме към крайната точка – бреговете на Индийския океан (ах, колко го обичам само). Бяхме попаднали в Рая! Буквално. Бързо преобличане с бански и се озовахме в топлата като чай вода (около 28 градуса при температура на въздуха 33 градуса). За тези от вас, които не знаят – в Шри Ланка сезони няма, единствено след края на май дъждовете са в повече, но на такива места и да вали, пак си е хубаво. Малко по-натам научих, че допреди години поне Декември месец температурите са падали до 27-28 градуса по Целзий, но към днешна дата и през този период са над 30. По-късно в статията ще ти разкажа за другите климатични промени и проблемите със замърсяването тук.
Но засега.. нека се върна на първите си впечатления от острова.
Прекарахме съботния следобед на плажа, под палмовите дървета, наслаждавайки се на настоящия момент. Преди да тръгнем от там, успях да се сблъскам за първи път с местната кухня. Ще попиташ – вкусно ли е? Вкусно е! Ама е и люто 😀 🌶️ Дори да поискаш нещо, което не е люто, пак е люто. Все ще намерят как да мушнат една червена чушка, било то и в снакс, чипс или кракери. В тази връзка – знаеш ли, че има скала за измерване лютивостта на пипера? Е, убедена съм, че в Шри Ланка има храна, която минава 10 000 000 SHU.
За да си още по-информиран – на острова типична е морската храна (каква изненада), къри (повишена степен на люто), плодове и разни pasta-like ястия.
Костенурка на 167 години? Да, в Sea Turtle Conservation център!
След мързелуването на плажа и пикантната храна бе време за поредното приключение за деня, за което дори не подозирах – посещение в център за отглеждане и лечение на морски костенурки!
Местните са създали организация и пространство, в което отглеждат яйца на морски костенурки, които в нормални условия биха били застрашени от животни и хора. След като се излюпят, малките костенурчета биват „задържани“ в центъра за още два до три месеца, след което биват освобождавани към приключението на живота им в огромния Индийски океан. Тъжното в случая е, че едва една от около 100 костенурки оцелява, но.. както Дарвин е казал, естествен отбор.
Не е естествен отбор обаче това, което се е случило на 167-годишната костенурка на име Боби. Освен яйца на костенурки и бебета от същите, центърът е дом и за животни, които са претърпели инцидент или имат здравословен проблем, който не им позволява да живеят в естествения си хабитат. Боби, за който ти споменах по-горе, е „ял“ твърде много пластмаса и благодарение на това не може да потъне. Ще прекара остатъка от живота си (колко ли години ще са това, щом сега е на 167… ), обгрижван от хората в центъра.
От организацията имат доброволческа програма и само ден преди да ги посетим група от над 50 души от Европа си е твъгнала. Според думите на мениджъра (шефа на костенурките), ги посещават хора от всички краища на света и всеки допринася с каквото може. А и.. нима няма да е хубаво да останеш седмица на брега на океана, на тропически остров, очаквайки група бебета костенурки да докоснат солената вода за първи път?! Аз вече обмислям идеята 🐢 😀
Тръгнах си от центъра едновременно натъжена и обнадеждена. Тъжна, защото с действията и бездействията си ние, хората, сме отнели възможността на много костенурки като Боби да живее там, където му е мястото (пък дори и някоя акула да го срещне, естествено си е), обнадеждена, защото каузата има последователи, което само по себе си обединява хората.
Вечер в Коломбо – насред размирици и при все – изпълнена със спокойствие
Има нещо в местните хора.. може би се дължи на религиозните им убеждения, може би на друго.. но излъчват едно съвсем естествено спокойствие. Карат те да се чувстваш в безопасност, очите им се усмихват. По време на посещението ни, в столицата се развихряха протести. Страната е изправена пред сериозна икономическа криза и местните дават да се разбере, че са недоволни.
Няма опасност за турсисти, освен ако не решат да защитят страната на местния народ и не се включат в редиците на протеста. Така де, ако си само наблюдател, няма поводи за притеснение.
Вечерта в столицата се натъкнахме на приятен rooftop бар с диско музика от 90-те (да, знам ги). Да речем, че част от контингента ни събра погледите на местните с танцувални умения и се сформира завиден купон.
Над 24 часа без сън (ако не броим мимолепните дремки по време на полета) – едно е сигурно, адреналин в комбинация с любопитство действат като кофеин 😀 . Време бе за почивка, преди следващия ден да започне с изненадите си.
Великден в Азия
Втора поредна година се случва така, че да избягам от домашния козунак и прясно сварените, обагрени яйца. Така де, не бягам нарочно, да се знае 😀 . Вторият ден на острова бе микс от малко работа и повече удоволствие, този път съвсем лежерно и по традиционно туристически. Какво е да плуваш в басейн на 26-я етаж с гледка към океана ли? Безкрайност!
Това бе един от онези моменти, в които знаеш, че си точно там, точно в тази секунда, съсредоточен над настоящето и оценяващ обкръжаващата среда. И ето тук видях най-изумителният залез, появявал се някога пред очите ми.
Наблюдавала съм залези от къде ли не, виждала съм Северното сияние, посрещала съм деня с първия слънчев лъч.. но залез като този не бе спирал погледа ми до този момент. Това бе феерия от златно, розово, лилаво, синьо и червено, всички преплетени в безупречен градиент, отразяващ се от спокойните води на океана. Във всяка секунда тази сцена се променяше и придобиваше нова форма и още по-наситени цветове. Можех да стоя и да съзерцавам това творение на неизвестния художник с часове. Почти и така стана, до последната светлинка в небето, до последния силует, който можеше да се види.
Денят на блаженство завърши с питие в бар на самия бряг, под звуците на приятна музика, интересни разговори и огромни количества смях.
Бягство от крайбрежието – насочихме се към Сигирия
Третият ден (да, всичко, което ти разказах до момента се случи за по-малко от 48 часа) бе планирано да се насочим към вътрешността на острова и към митичната скала в Сигирия – ще ти разкажа подробно след малко.
Преди това обаче – малко повече за движението в Шри Ланка. Вече ти споменах, че хората си имат страхотна пътна инфраструктура (за такава в България можем само да мечтаем, не се шегувам). Но не ти споменах, че тук всеки шофира както намери за добре. Преживях толкова ситуации, в които ако аз бях зад волана щях да съм постоянно на спирачката, че рискът да съм скъсила живота си с някоя година не е за пренебрегване 😀 . Общо взето, както констатирахме, местните си казват „Каквото Буда ми е отредил“ и потеглят 😀 .
Шест часа след отпътуването ни от столицата (казах ти, става бавно заради гъстотата на населени места, ограниченията в скоростта и ненормалното шофиране на местните, особено мотористи и тези с тук-тук), пристигнахме в Хабарана – малко градче на острова, в което щяхме да нощуваме, но преди това…
Отидохме на сафари!
Хабарана е известен с възможностите за туристи да видят от съвсем близо (нооо не прекалено близо) слонове. Когато спряхме с автобуса, за да се преместим в сафари джиповете, се натъкнахме на суматоха, която в първия момент не разбирахме. Секунди по-късно причината стана ясно видима за всички – тя си имаше хобот, огромни уши, бивни и толовище от над 3 тона. Цейлонски слон – един от четирите подвида азиатски слонове.
Приятелчето на снимката е още бебе, но мъжките достигат височина до 3 метра и са си сериозно заплашителни. Видът е застрашен, според проучване от вече далечната 2011г. има около 600 останали индивида, а броят им намалява, тъй като са убивани от местните, които пък отбраняват посевите си.
Сафарито си е сафари, но на човек му трябва и почивка. За щастие хотелът ни бе част от парка и само на 10 минути от изхода му. Помниш ли какво ти казах за залезите в Азия (и в частност – Шри Ланка)? Още с влизането в парка на хотела се откри гледка на втория най-изумителен залез, който някога съм виждала (е, първия няма какво да го бие).
Град Сигирия, цар Каашапа и неговата прелестна крепост в небесата
Последният ден на острова бе предвиден за разходка из така известната (в смисъла на – „не си бил в Рим ако не си видял Папата“) скала – крепост. Отново, ставане в 6 сутринта бележеше началото на последното ни приключение. Съвсем рано сутринта, а температурите вече достигаха 30 градуса. Само ако знаех, че ме очаква изкачване на над 1800 стъпала и жарко слънце..
Та, май е време да ти разкажа приказката, която ме владее и до ден днешен (добре де, пиша този пътепис едва 5 дни след прибирането ми).
Било около 470 година. Шри Ланка била царство, ръководено от цар Датусена. Царят се влюбил в селска девойка без потекло и скоро им се родил син. Нарекли го Каашапа (Kashyapa). Не след дълго обаче царят се оженил за знатна жена, която да застане до него начело на царството. Появил се и техният наследник – Мугалана (Moggallana). Тъй като първородният син не бил със знатно потекло, тронът щял да заеме по-малкия. По думите на разказвача Каашапа не могъл да превъзмогне този факт и убил баща си край едно езеро. В Wikipedia пише друго – че Каашапа бил склонен да предприеме подмолни действия от своя наставник – ръководителят на царската армия.
Така или иначе старият цар бил мъртъв, а Каашапа, имайки властта на армията зад гърба си, поел управление над острова. Хората обаче не го харесвали, за тях той бил синът убиец. Затова и новият цар решил да премести столицата с цел ново начало и по-мирни времена. Спрял се на едно възвишение и скала, от която се виждали едва няколко метра. Около скалата имало храм и монаси. Наредил на хората си да я разкрият скалата до основата й, а монасите да релокират в новоизграден храм в близост. И всичко това само за 7 години (представи си, тук строим магистрала за 40) превърнал джунглестата местност в еквивалента на Версай – пищни градини, минерални извори и колекция от изкуство, на която всеки би завидял. Смята се, че чрез тази си демонстративност и „връщане на обществото“, Каашапа се надявал да „изкупи“ греха си.
В омайно зелените си и свежи градини в подножието на крепостта, царят имал 2 двореца, в които слизал за аудиенции. На върха на крепостта бил основният дворец, от който се разкрива гледка над цялата околност. Два канала с крокодили охранявали резиденцията на Каашапа. Крепостта била непробиваема за врагове и малкият брат на царя, който за да се спаси, избягал в Индия. Азиатския Версай, така го наричат местните сега, вземайки предвид, че Версай е построен хиладолетие и отгоре по-късно.
След съграждането на крепостта, Каашапа наредил да изрисуват портрети на всяка от (забележи) 500-те му жени. В дворовете се носел смях, веселие и изкуството под различна форма било на почит. И така цели 12 години, докато един ден Мугалана не се завърнал от Индия и в заговор с ръководителя на армията на Каашапа (както се казва, каквото повикало, такова обадило) предизвикал Каашапа на открита битка в Хабарана (което означава „бойно поле“). Царят се съгласил. Качил се на бойния си слон и се отправил към уреченото място, с цялата армия зад гърба си. Хитрият Мугалана, обаче, бил устроил капан – кални участъци, които царският слон отказал да премине. В същия момент и армията на царя се разбягала и върнала. Каашапа останал сам. Знаейки какво му предстои, сам извадил острието си и сложил край на живота си.
В крайна сметка Каашапа получил своето място в безкрайността – и до ден днешен стотици хиляди хора чуват историята му, виждат част от това, което е съградил и се питат – „бил ли е наистина злодей или просто е бил на грешното място в грешното време“, изхождайки от това, че има хипотези, че майка му също е участвала в заговора срещу стария цар и Каашапа е бил само бушон в тази акция. Няма да разберем, но можем да се насладим на архитектурния размах на един далновиден владетел, неговия афинитет към изкуството и неповторимите гледки от палата му в небесата. Крепостта на Сигирия била открита през 1891 от британски изследовател. Стотиците (хилядолетие и отгоре) години вече си били казали думата и постройките, които служели на царя като дом, отдавна били естествено изчезнали под растителността на джунглата.
Последни часове в Шри Ланка
След запленяващата история за царя и неговата крепост се отправихме към храма, в който същия е преместил монасите при стартиране на „строежа“ на Сигирия. Място, на което може да се усети будизма и ценностите, които изповядва.
С тези последни редове завършва и историята ми за това неочаквано и динамично пътешествие. Дали ми хареса?! Бих се върнала в Шри Ланка. Спокойствието във въздуха е неописуемо, гледките и природата са несравними, хората са мили, историята е във всяко камъче наоколо.
А да, без малко да забравя – другата причина да се върна са китовете 😀 Има т.нар. whale watching турове, а такава разходка в Индийския океан не е за пропускане.
ЗАД КАМЕРА
Хареса ли ти тази статия?
Последвай ме в Instagram
